ПЪТЕВОДИТЕЛ В СЕДЕМ ЧАСТИ

от френските психоаналитици Gabrielle Rubin и Nicole Fabre

Прошката действително ни освобождава от страданията, болката, гнева, презрението и злобата. Независимо от факта – искат ли ни прошка или ние прощаваме по собствена инициатива, решението винаги е резултат от сложна вътрешна работа над себе си, изходът от която, не е предварително известен. Можем искрено да желаем да простим, но не винаги това ни се отдава.
Този процес е отчасти безсъзнателен и „успешността” му зависи не от степента на нанесената обида, а от силата на нашите преживявания. Един се отнася към живота като към непрестанна борба, а друг го възприема като загубена битка. Зависи и от това – може ли всеки от тях да прости на своите родители.

ОСНОВНИ ИДЕИ:
Да забравиш не е изход. Ако са ни причинили болка, безполезно е да даваме вид, че нищо не се е случило.
За прошката трябва време. Твърде бързата прошка е илюзорна и може да се обърне против нас.
Това е вътрешна работа. Тя не е лека, но в края на краищата ни освобождава и ни дава сили да живеем по-нататък.
Историите на прошката са уникални и многообразни, както и тези, на които е причинена болка.

1.   ДА РЕШИМ ДА ПРЕСТАНЕМ ДА СТРАДАМЕ 
Докато обидата ни измъчва е невъзможно да тръгнем по пътя на прошката. Но как да сложим край на това? Първата стъпка може да бъде съзнателното решение: да прекратим страданието; да престанем да преживяваме болката, обидата и несправедливостта. Понякога това води до разрив или отделяне от този, който ни причинява болка. В края на краищата, до насилника (майката, игнорирала ни дълги години, началникът, неспазил обещанието си …) ние се чувстваме безпомощни и страданието просто ни парализира. В някои особени случаи, когато е налице опасност за физическото или психическото ни здраве, единственият начин да се премине тази първа стъпка е да се застави виновника да отговоря за действията си чрез съдебна процедура. Прошката на този, който е жесток към нас и жалбата до съда/полицията не си противоречат. Всъщност, както отбелязва френският писател и философ Simone Weil – „ да се прости може само за това, за което може да се накаже.” Съдът може да определи вината и да накаже извършителя, но прошка може да даде пострадалия и само ако той желае.

2.   ДА ПРИЗНАЕМ, ЧЕ С НАС СА ПОСТЪПИЛИ ЛОШО 

Миналото не изчезва. Безполезно е да се опитваме да забравим обидата. Благодарение на механизма за психическа защита страданието, ненавистта и огорчението се натикват в подсъзнанието, където продължават да действат с още по-голяма разрушителна сила. Нуждаем се от това да признаем вината на човека, причинил ни зло – това е необходимо, за да живеем по-нататък. Както обяснява Gabrielle Rubin – това ни дава възможност „връщайки вината на обидилия ни обратно – да възстановим отношението със самия себе си”. Освен това се избягва развитието на психосоматични заболявания или модели на поведение, които водят до повтарящи се неудачи в работата и отношенията. Прощавайки, ние се грижим за своето здраве. Прошката носи облекчение на нашата душа. Освен това, според учените, е целителна и за нашето тяло. Прощавайки на обидилия ни, ние получаваме нови сили не само в духовен, но и във физически смисъл – това потвърждава изследването на професора по психология от колежа Хоуп – САЩ – Charlotte van Oyen Witvliet.Над 70 мъже и жени последователно били “потопени” в четири състояния – активно преживяване на обида, мисли за отмъщение, състрадание и прошка – и същевременно измервали честотата на пулса им, кръвното налягане, изпотяването и мускулния тонус. Психолозите открили стабилни физиологичните различия между състоянията непростимост и прошка. При самото припомняне на обидилия ги, у участниците в експеримента се нарушавала дейността на сърдечно-съдовата система. Тези промени ставали още по-значителни, когато мислели за отмъщение. “Ако сте готови да направите необходимото усилие да простите, Вие обезателно ще усетите каква полза ще донесе опрощението на Вашето психическо състояние и физическото Ви здраве” – уверена е Charlotte van Oyen Witvliet.

3.   ИЗРАЗЕТЕ СВОЯ ГНЯВ 
Почувствайте гняв и дори омраза към Вашия “палач” – с други думи, приемете и „изпуснете парата” на страданието.. Агресивността поначало е полезна, тя говори за психично здраве – че човек не отрича за инцидента и не се прехвърля върху себе си чуждата вина. Както пояснява . Gabrielle Rubin „ненавистта е мощно чувство, което е невъзможно да заставиш да изчезне. Ако не се насочи към обидилия ни, тя неизбежно се обръща срещу нас, рискувайки, при това, да отключим процеса на самоунищожение.” Рядко имаме възможността директно да изразим гнева си срещу обидилия ни, но пък можем да направим следното: да напишем това, което чувстваме; да разкажем преживяванията си на човек, комуто имаме доверие и, ако положението е много безнадеждно, да се консултираме със специалист.

4.   ПРЕСТАНЕТЕ ДА СЕ ЧУВСТВАТЕ ВИНОВЕН 
По един парадоксален начин повечето от пострадалите се чувстват виновни за това, което им се е случило. Опитът да се изясни каква част от нашата същност е повече пострадала, помага да се смекчи чувството на обида и съпровождащите го страдания, да се погледне от страни на тях. Кое у нас е било наранено/засегнато – гордостта, репутацията, честта, телесните граници? „Отговорът на този въпрос може да помогне да се избавите от чувството за вина, т.е. да осъзнаете, че ние не носим отговорност за това, което ни се е случило.” – уточнява психоаналитикът Nicole Fabre. Става въпрос за това, да се откажеш от своето идеално Аз, от тази фантастична представа за себе си и да се разделиш с маниакалните оплаквания „За мен няма прошка за това, че не постъпих другояче!”. В някои действително драматични ситуации като изнасилване или инцест, да простите на себе си е необходимо, за да продължите да живеете занапред.

5.   ДА РАЗБЕРЕМ ТОЗИ, КОЙТО НИ Е ОБИДИЛ/НАРАНИЛ
Ненавистта и злобата помагат да се преживее агресията, но ако се изпитват дълго време, това води към саморазрушение. За да се избегне това, е полезно „да влезете в кожата на обидилия Ви” . Разбирайки неговите мотиви не означава да се опитваме да простим – нашата задача е да видим неговите слабости, да осмислим постъпката му, причинила ни болка, което (в известна степен) ще помогне да го приемем. В крайна сметка, човек не е равен на сумата от неговите действия, без значение колко те са ужасяващи.

6.   НЕ БЪРЗАЙТЕ 
Да простиш не значи да забравиш. Прошката, дадена твърде бързо не носи облекчение никому. Не бързайте, „нека да мине време, съхранявайки при това, активно отношение към прошката”, съветва Nicole Fabre. Прошката, получена твърде бързо, може да се възприеме като виновно опрощение. Тя се превръща в капан за жертвата, която все още чувства огорчение и гняв (без дори да осъзнава това) – минало е твърде малко време. Илюзията за прошка се обръща срещу този, който иска да прости.

7.   ОТНОВО СТАНЕТЕ ГОСПОДАР НА ЖИВОТА СИ
Как да разберем простили ли сме наистина? Ако не изпитваме повече нито гняв, нито злоба по отношение на този, който ни е накарал да страдаме, и „ако усещането за собствена вина за това, което се е случило, е изчезнало”, добавя Gabrielle Rubin, можем са считаме, че сме простили. Друг сигурен признак на това, че прошката е налице – това, по думите на Nicole Fabre, е “преходът към действие, връщането на нашия активен подход към живота.”. Прошката често е акт на освобождение, в който се разтваря болката и, който помага на преживелия я, да стане господар на своя живот, да престане да търпи и да страда и даже да стане по-силен. Според Nicole Fabre „Да простиш значи да пораснеш, да направиш в своя живот място на друг човек и да го приемеш. Истинският път на освобождението – да направиш стъпка, която ти позволява да простиш и да продължиш напред.

Източник: http://www.sunhome.ru/psychology/12601
Превод: Л.Начева- Антонова

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментара си!
Въведете името си

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.